Първите евреи се появяват на Балканите още през II в., след завладяването на земите им от Рим. Това е документирано в надгробен паметник, намерен край град Никопол на река Дунав. Тези евреи се наричат романьоти, а езикът им - ладино.
Средновековие
През българското средновековие те са съсредоточени в отделни квартали на някои от големите градове на страната. Сред тях има както много богати, така и бедни и отритнати хора. Известно е например, че палачи в столицата Търново са евреи романьоти.
По мерките на средните векове отношението на българите към евреите е сравнително търпимо. Към средата на XIV в. в престолния град Велико Търново на два пъти се свикват събори, които засягат и юдеите (обвинявани в светотатства срещу християнските скрижали), но които преследват в не по-малка степен и българските еретици - богомили, адамити, варлаамити и др. Репресиите, които се стоварват върху тях, са само към висшите им водачи, като наказанията са бичуване, дамгосване, прокуждане извън държавата и - в изключителни редки случаи - смърт. Дори в такива екстрени ситуации като съборите екзекуциите наистина се броят на пръсти.
Сензационното в случая е, че цар Иван Александър (1331-1371), който урежда тези събори, е женен за... еврейка. Това е царица Сара, майката на последния български средновековен владетел Иван Шишман (1371-1396). Преди сватбата тя се покръстила и приела името Теодора. Точно тя е инициаторът за споменатите събори.
Няма сведения сватбата на Иван Александър или пък възцаряването на "евреина" Шишман да са предизвикали някакви ексцесии от страна на българското общество. Може да се предполага, че не са го и зарадвали. Подобен случай, в която и да е друга страна в тогавашна Европа е просто немислим. Така например съвременникът на цар Иван Александър, полският крал Кажимеж III (между впрочем - правнук на българска принцеса) е анатемосан от папата "само" защото има наложница еврейка.
След прогонването им от Испания
Всъщност истински големият приток на евреи към Балканите започва след 1492 г., когато те са прогонени от Испания. Тогава именно турският султан разрешава на бежанците да живеят в Османската империя, като към тях се отнася с толерантност както самата власт, така и въобще цялото население на полуострова. Това са т.нар. сефаради, чийто език произхожда от испанския и които съставляват над 90 процента от българските евреи. Освен това по-късно в България се преселват и евреи ешкенази, които идват предимно от германските земи и езикът им е диалект на немския. За разлика от сефарадите те са посрещнати с неприязън, която с времето постепенно изчезва. Някогашните романьоти пък се претопяват безследно между тези две групи.
Извънредно важно е да се знае, че на Балканите евреите срещат мощната конкуренция на обиграните местни търговци и занаятчии - гърци, арменци, българи, сърби, власи, турци и т.н. Наистина, някои еврейски фамилии се издигат при двора на султаните и дори стават техни кредитори, но, общо взето, балканските евреи нямат онези силни икономически позиции, които притежават съплеменниците им в други части на континента.
Във възстановената българска държава
И в българските земи евреите живеят предимно в по-големите градове. Според свидетелството на големия чешки историк от края на миналия век Константин Иречек българските евреи са "повечето русокоси, един умерен, скромен, работлив и благонравен народ". По-големи капиталисти има само в София, Пловдив и най-много в Бургас. Евреите са дюкянджии, сарафи и амбулантни търговци, но има също така много занаятчии, та дори и хамали. Шпаньолите, продължава същият автор, носеха дори в София фес и полутурско облекло, с дълга до земята антерия от жълт или пъстър плат, но понастоящем европейските дрехи и калпакът печелят връх. "С българите шпаньолите поминуват съвсем добре. В София главният равин, белобрад старец с черна чалма, личи между първенците на града, които не трябва да отсъстват на никое тържество. При изборите шпаньолите винаги гласуват с правителството, на големи тълпи, като по команда", завършва Иречек.
На фона на цикличните вълни на антисемитизъм в модерна Европа съжителството на евреите с балканските народи изглежда едва ли не идилично. Така при освещаването на извънредно красивата синагога в София през 1909 г. присъства не само целият държавен елит, но и самият цар Фердинанд с царица Елеонора.
Евреите, от своя страна, са не само лоялни граждани на своята родина - те са и нейни горещи патриоти. Едно от свидетелствата за това са многобройните паметници на загиналите в трите войни за обединение на българските земи (1912-1218), сред които се срещат и немалко еврейски имена.
През периода 1923-1925 г., когато България изпада в двукратно вътрешно кръвопролитие, евреи има и в двата противоборстващи лагера. Един от комунистическите атентатори в църквата "Света Неделя" в столицата през 1925 г., при който загиват над 150 и са ранени 500 души, е евреинът Марко Фридман. Сред невинните жертви на последвалия атентата терор от страна на властите е и евреинът Йосиф Хербст, известен журналист, първият директор на държавната Българска телеграфна агенция.
През Втората световна война
Общобългарските ексцеси впрочем се повтарят и в годините на Втората световна война - най-напред в борбата на прогерманските власти с комунистите и другите привърженици на антихитлеристката коалиция (сред които по обясними причини има и много евреи), после - при разправата на победителите с победените след нахлуването на Съветската армия в страната през септември 1944 г.. Така например в извършената от комунистическия режим национализация на индустрията, част от която е еврейска собственост, участват и еврейски функционери.
През този период обаче има и нещо качествено ново. По време на войната Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото "окончателно уреждане на еврейския въпрос". Така през декември 1940 г. парламентът приема позорния Закон за защита на нацията, който поставя началото на един държавно организиран тормоз и преследване на евреите (и масоните). Смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии, наложени са извънредни имуществени данъци. Ето как изглеждат последствията от закона във всекидневието според Бохор Пилосов от Дупница, "най-еврейския град в България" (една четвърт от всички жители): "Тогава трябваше да носим давидовите значки, наложен ни бе полицейски час, хляб можехме да купуваме само от отделна фурна, имаше улици, по които ни бе забранено да се движим. По 6-7 месеца в годината мъжете от донаборна до 50-55-годишна възраст бяха изпращани в "трудови лагери". Храната беше достатъчна, но с невероятно ниско качество. Между надзирателите, предимно запасни офицери и подофицери, имаше както формени говеда, така и нормални българи, които се стремяха всячески да облекчат участта ни."
Но антисемитизмът, както и конкретният Закон за защита на нацията, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди. Планираната тайна депортация на еврейското население в немските концлагери е осуетена както от гражданските протести, така и чрез официалната съпротива на депутатите в парламента. Актът за изселването е отменен от тогавашния заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев (след войната обаче не се намира кой да защити него и той е осъден като фашист и... антисемит). Освен това прeз Румъния и България за Хайфа, Палестина, заминават много румънски, полски, а също така чешки, унгарски и литовски евреи.
В съвременна България все още се спори чия е заслугата за спасяването на евреите. Има доказателства, че това става и със задкулисни комбинации на самия цар Борис III. Във всеки случай несъмнено си остава едно: местните евреи не заминават за газовите камери поради енергичното противопоставяне на огромната част от българското общество.
За нещастие, това не се отнася за евреите от Беломорска Тракия (в съвременна Гърция) и Вардарска Македония (днес Република Македония), тогава под българска и немска окупация. През март 1943 г. около 11 хиляди евреи от тези земи са депортирани и стават жертви на холокоста.
Голямото изселване и след него
След Втората световна война евреите в България са към 50 хиляди души, т.е. - колкото и преди нея. След 1948 г. огромното мнозинство от тях се изселва в новосъздадената израелска държава, а също така в САЩ и други страни.
Според последното официално преброяване на населението, извършено в края на 1992 г., като евреи са се самоопределили само 3461 души. Тази цифра впрочем е вероятно още по-малка, тъй като в последвалите години също е налице процес на емиграция на евреите от по-младите поколения в Израел. Според източници от еврейската организация "Шалом" пък заедно с родените от смесени бракове хора броят на българските граждани с еврейски произход е към 6000 души.
За вековното си присъствие в българските земи еврейската общност дава свой принос във всички области на живота. Със световна известност са художникът Жул Паскен от Видин и писателят Елиас Канети от Русе, носител на Нобелова награда за литература.
Колкото и да е оредяло българското еврейство днес, то несъмнено продължава да внася своя дял в духовността и материалния свят на съвременна България. Показателно е, че след промените от 1989 г. евреинът по майка Андрей Луканов бе двукратен премиер на правителства на бившите комунисти (въпреки че формално дори нямаше българско гражданство). Евреин бе нелепо загиналият при сърфинг Илко Ешкенази, вицепремиер в съставения през 1991 г. кабинет на антикомунистическия Съюз на демократичните сили. Евреин по майка е Георги Пирински, бившият министър на външните работи в червеното правителството от 1994-1997. Същото се отнася за Филип Димитров, както и за вицепремиера от правителството на Костов Александър Божков.
Най-накрая - тези факти са напълно неизвестни за широката българска общественост. Не защото някой умишлено ги крие - просто България изобщо не се занимава с въпроси като този: кой от онези, които я управляват, е евреин и кой не.
